Внезапно в мене всичко се избистря,
денят, нощта и...мътните ми мисли.
Горчилката в мене се пречиства..
Очите ми блестят и стават пъстри.

Нима си кълн на изгоряло цвете?
Съмнение в сърцето тихо стене...
Нима си сипкава земя и бряг съборен?
Тревогата утихва, спи в съня ми.

Поднесох ти котле звънтящо вино.
На едри глътки пиеш от дъха ми.
Ще стана аз на корен, плод и извор
и слънчев сок ще капе от липите.

Запомних шепота на първата целувка
и усета за майчиното рамо…
Не ме кори…не ме вини,
че побелявам преди тебе, мамо!