Няма нищо да кажа сега...
Мойте мисли със теб си говорят.
Колко безумно е всичко това...
Нека мъдрите жрици да спорят!  

Исках муза ...Прекрасна ли беше?
Отдадох се сляпо, без капка вина.
Виновност във тебе безумно крещеше.
Не чаках пощада...Очаквах съдба!  

Черен червей в сърцето се вкопчи,
стените се лющят и капе кръвта.
Видение плахо към тебе проглежда.
Магията страшна е...Клада с дърва!
 
Повярвай ми! Не се ли покайвам?!
Безнадеждно ли беше да търсим съдба?
Няма грях във моята нежност...
Искам твойто Лице, наместо Света!              

Безнадежността на лирическия герой - разбирам. И е впечатляващо литературно "пробождане": "...Няма грях във моята нежност...", както и хубавите " Магията страшна е...Клада с дърва!", "Отдадох се сляпо, без капка вина."... Но тази обосновано чувствена безнадежност на героинята в творбата, някак си, не ми се иска да бъде сърдечна емоция у автора. Той, тя, де, струва ми се, стои пооо-височко... Дивей жизнено,ей!

Няма нищо да кажа сега...
Лирическата и автора нещо се разминаха...
Поезията - това е тъмната страна на моята душа, а иначе съм бяла, светла и добра...
С намигване, разбира се...и усмивка.