В НЕДЕЛЯ, НА ЕДИН ПАЗАР ЗА РОБИ -

ядяха семки някакви кибици...

И плюеха нехайно, и свободно

обелките. Върху гърба на птици.
 

А птиците, в ръждясали кафези,

уплашено - обречени мълчаха...

Над клетките им тези крилорези

с предраните си гласове гълчаха...
 

Във друга клетка - гълъбици бели

(да ти припадне мъка на сърцето)

си пощеха крилете не летели...

И гукаха копнежно към Небето.
 

Паун да искаш даже, се намира.

С опашка щедра, царствено красива...

Над него - селянин отпива бира...

Така, от скука просто, се налива.
 

Семейна двойка влюбени фазани -

в кафеза, за последно... се обичат.

Преминах покрай тях... И се засрамих.

Че (външно само) на човек приличам!

 
Като крадец преминах, някак гузно

край любовта, заключена в решетки...

Към Бог избухна вярната ми Муза -

защо изпращаш в този Ад Поети ‼️
 

Смълча се Господ... Пусна отдалече

дъждовна капка върху мойта буза...

И тя, по-тежка от сълза, се стече

от сухите очи на мойта Муза...
 

В неделя, на един пазар за роби -

пищеше ужасена тишината:

Защо? Нали се раждаме свободни!

И всички идваме от Светлината...
 

А залезът се стичаше - тревожен...

Окървавен, попиваше в земята.

Където зверове в човешки кожи

пронизваха с ръждива тел... крилата.

                               Гълъбина Митева 

Силно, дълбоко истинно творение, докосващо най-фините, запазили чистотата си, кътчета на душата и сърцето!
Поклон пред автора на това, пробуждащо заспалото съзнание, мъдро, истинно, проницателно творение!

Много красив стих- трогателен,укорителен към злото и изненадващо реалистичен...